Скръбта не е просто чувство – тя е преживяване, което преминава през цялото ни същество. Понякога е като тиха тъга, а друг път – като буря, която помита всичко. Интензитетът на скръбта е различен за всеки човек и за всяка загуба, защото той отразява дълбочината на връзката, значимостта на изгубеното и начина, по който преживяваме самия живот. Тази среща е покана да разберем какво определя силата на скръбта, защо тя понякога изглежда непоносима и как можем да ѝ позволим да се движи през нас, без да ни разруши.

Цел на безвъзмездната информационна среща:

Целта на срещата „Какво е интензитетът на скръбта?“ е да помогне на участниците да:

• разберат какво означава интензитет на скръбта от психологическа и емоционална гледна точка;
• осъзнаят кои фактори определят силата на болката при загуба;
• научат как различните хора преживяват и изразяват скръбта по различен начин;
• открият какво помага скръбта да се трансформира – не да бъде потисната, а да бъде изживяна с грижа и уважение.

Срещата има за цел да върне разбирането, че интензивната скръб не е признак на слабост, а на човечност и дълбока връзка.

Какво представлява интензитетът на скръбта?

В психологията интензитетът на скръбта се определя като силата и дълбочината на емоционалния, когнитивния и физическия отклик, който човек изпитва в отговор на загуба (Worden, 2008; Neimeyer, 2012). Той не е само мярка за страданието, а отражение на това колко значима е била връзката и колко дълбоко е вкоренена тя в идентичността на човека.

Интензитетът на скръбта не може да се измери обективно. Двама души, преживели подобна загуба, могат да имат напълно различна вътрешна реалност. Този интензитет се влияе от множество фактори:

• естеството на връзката (колко силна, близка или зависима е била тя);
• обстоятелствата на загубата (внезапност, травматичност, възраст, контекст);
• личностните особености (емоционална чувствителност, устойчивост, стил на привързаност);
• наличието на подкрепа и разбиране от обкръжението;
• предишен опит със загуба и научени стратегии за справяне.

Изследванията на Colin Murray Parkes (1996) и George Bonanno (2009) показват, че интензивната скръб е естествена фаза на адаптация, а не патологично състояние. Тя е знак, че човекът е в контакт с преживяването, а не че не „се справя“.

Защо скръбта понякога е толкова силна?

Скръбта е не просто болка от загубата, а вътрешно пренареждане на света. След загуба умът и сърцето се опитват да се адаптират към нова реалност, в която липсва нещо, което е било част от нашата идентичност. Това създава емоционално напрежение, което се преживява като интензивна тъга, гняв, вина, страх или объркване.

Невропсихологични изследвания (Eisenberger & Lieberman, 2004) показват, че зоните в мозъка, които се активират при скръб, са същите, които се активират при физическа болка. Тоест емоционалната болка е реална телесна болка. Ето защо интензивната скръб може да бъде изтощителна – тя засяга и психиката, и тялото.

Колкото по-дълбока е привързаността, толкова по-силно е усещането за загуба. Както казва британският психиатър Джон Боулби – създателят на теорията за привързаността: „Скръбта е цената, която плащаме за любовта.“

Ползи от признаването и приемането на интензитета:

Много хора се опитват да „контролират“ или „потиснат“ интензитета на скръбта, защото се страхуват, че няма да издържат. Но именно осъзнаването и позволението на болката са това, което я прави поносима с времето.

Психологическите изследвания (Stroebe & Schut, 2010; Neimeyer, 2016) показват, че хората, които позволяват на себе си да преживяват скръбта в пълния ѝ интензитет, се адаптират по-здравословно в дългосрочен план. Ползите включват:

• емоционално освобождаване – болката намалява, когато бъде призната и изразена;
• възстановяване на автентичността – човек се връща към себе си, без да се преструва, че „е добре“;
• по-дълбоко разбиране на любовта и живота – скръбта ни учи на уязвимост, смирение и благодарност;
• укрепване на връзките – когато болката бъде споделена, тя създава близост, а не дистанция.

Да приемем интензивната скръб не означава да ѝ се предадем, а да ѝ позволим да изпълни своята функция – да лекува, като разчиства пътя за ново усещане за живот.

Рискове при прекомерно потискане или фиксиране:

Когато човек се страхува от интензитета на скръбта и се опитва да го избегне, болката не изчезва – тя се превръща в вътрешна напрегнатост. Потиснатата скръб често се проявява като:

• тревожност, раздразнителност или депресивност;
• безсъние, хронична умора, телесни болки;
• загуба на интерес и емоционално „вцепеняване“.

От другата страна стои фиксирането в болката – когато човек не намира път извън нея и се идентифицира единствено със загубата. Това състояние, познато като Психично разстройство, протичащо с протрахирана скръб (Prigerson et al., 2009), води до изолация и загуба на жизненост.

Затова балансът е жизненоважен – между допускането и задържането, между тъгата и живота, между болката и възстановяването.

Интензитетът на скръбта е мярка не за слабост, а за дълбочината на човешката любов и свързаност. Той ни показва колко сме способни да чувстваме, да обичаме и да страдаме – качества, които ни правят истински живи.

В тази среща ще говорим как да се научим да бъдем с интензивната болка, без да се загубим в нея – как да ѝ позволим да ни преобрази с нежност, а не да ни разруши. Защото, когато ѝ дадем място, скръбта престава да бъде враг и се превръща в учител по човечност.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

Тоска Власева.