Макар скръбта да е дълбоко лична, тя не се преживява в социален вакуум.

Начинът, по който близките, приятелите, колегите и общността реагират, може да облекчи страданието или да го направи още по-самотно. След смъртта първоначалната подкрепа често постепенно намалява, докато нуждата на скърбящия да говори, да бъде чут или просто да не остава сам може да продължи. Околните понякога избягват темата от страх да не причинят допълнителна болка, предлагат прибързани съвети или очакват човекът скоро да се върне към предишното си състояние.

Това може да доведе до преживяване на двойна загуба.

Загубата на самия човек и загубата на обичайното чувство за принадлежност, разбиране и сигурност. Особено уязвими могат да бъдат хората след внезапна, насилствена или обществено стигматизирана смърт, както и тези, чиято връзка с починалия не е призната или разбрана от околните. Изследванията свързват по-силно възприеманата социална подкрепа след внезапна или насилствена загуба с по-ниски нива на депресивни и посттравматични симптоми, макар тази връзка да не означава, че подкрепата сама по себе си е достатъчна за всеки човек.

Подкрепата не означава да се поправи непоправимото, да се даде съвършен съвет или да се отнеме болката. Често тя започва с нещо по-просто и по-човешко: присъствие, уважително слушане, признаване на загубата и позволение човекът да преживява чувствата си без натиск да изглежда „силен“, „позитивен“ или „вече възстановен“.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

Тоска Власева.