Резултатите от изследването поставят един много важен и чувствителен въпрос – възможно ли е културата, семейната среда, народопсихологията и дори вярванията в различни суеверия да влияят върху начина, по който хората преживяват скръбта?

От психологическа гледна точка отговорът най-често е „да“.

Начинът, по който човек скърби, не зависи само от личността му или от самата загуба. Той е свързан и с това в каква култура е израснал, какво е научил за болката, как семейството му говори за смъртта и какви послания получава от обществото още от дете.

В българската култура темата за загубата често е силно емоционално натоварена. Семейството, родовата памет и връзката с починалите заемат важно място в живота на много хора. За мнозина любовта към починалия продължава дълго след смъртта му и се преживява като постоянна вътрешна връзка.

Много хора израстват с вярването, че:

• „Не трябва да забравяш починалия.“
• „Докато го помниш, той е с теб.“
• „Истинската любов остава завинаги.“
• „Да спреш да страдаш означава, че не ти е пукало достатъчно.“

Тези послания често са свързани с уважение, обич и вярност към близкия човек. Но понякога могат неусетно да създадат вътрешно усещане, че човек няма право да започне да се чувства по-добре.

Някои хора дори изпитват вина, когато започнат отново да се смеят, да излизат, да се радват на живота или да правят планове за бъдещето. Вътрешно може да се появят мисли като:

• „Ако продължа напред, все едно го предавам.“
• „Не трябва да бъда щастлив без него.“
• „Ако болката намалее, значи съм го забравил.“
• „Нямам право да живея нормално след това.“

Така понякога скръбта се превръща не само в емоционална болка, но и в своеобразна форма на вярност към починалия.

Културата на „търпението“ и мълчаливото страдание

В българската народопсихология често присъства и нагласата човек да бъде „силен“, да издържа и да не показва прекалено болката си.

Много хора са израснали с послания като:

• „Стегни се.“
• „Животът продължава.“
• „Не се оплаквай.“
• „Трябва да издържиш.“
• „Не показвай слабост.“

Особено при по-възрастните поколения често съществува убеждението, че емоционалната болка трябва да се преживява мълчаливо и насаме. Психологическата помощ понякога се възприема като нещо „срамно“, „излишно“ или предназначено само за хора с тежки психични проблеми.

В резултат много хора остават сами със страданието си. Те не говорят за болката, потискат емоциите си и се опитват „просто да издържат“. Отвън могат да изглеждат спокойни и функциониращи, но вътрешно да преживяват силна самота, тревожност и емоционално изтощение.

Някои хора дори споделят:

• „Не искам да товаря никого.“
• „Трябва сам да се справя.“
• „Другите имат по-големи проблеми.“
• „Няма смисъл да говоря за това.“
• „Никой няма да ме разбере.“

Психологически това често води до натрупване на непреживени емоции и продължително вътрешно страдание.

Вярата в суеверия и духовни вярвания след загуба

След тежка загуба много хора започват по-силно да търсят смисъл, знаци или духовно обяснение на случилото се. Това е напълно човешка реакция. Когато човек преживява силна болка, психиката естествено се опитва да намери усещане за връзка, сигурност и обяснение.

В българската култура често присъстват различни ритуали, вярвания и суеверия, свързани със смъртта и починалите:

• палене на свещи;
• пазене на вещи на починалия;
• вярване, че починалият „дава знаци“;
• сънища с починалия;
• страх от „нарушаване“ на траура;
• вярване, че душата остава близо до семейството;
• ритуали за помен и почитане.

За много хора тези практики носят утеха, чувство за връзка и психологическа опора. Те могат да помогнат на човека да усеща, че отношенията с починалия продължават по различен начин.

Понякога обаче някои вярвания могат да засилят тревожността, вината или страха. Например човек може постоянно да търси „знаци“, да изпитва страх, че е „направил нещо погрешно“, или да се чувства виновен, ако започне да променя дома, вещите или ежедневието след загубата.

Някои мисли могат да звучат така:

• „Ако махна вещите му, все едно го изтривам.“
• „Страх ме е да не го обидя.“
• „Имам чувството, че още е тук.“
• „Не мога да пипна стаята му.“
• „Чакам знак от него.“

Тези преживявания не означават непременно психично разстройство. В много случаи те са част от начина, по който човек психически се опитва да се адаптира към огромната липса и да запази усещане за емоционална връзка.

Защо е важно да говорим за това?

Резултатите от изследването показват колко силно културата и средата могат да влияят върху начина, по който хората преживяват скръбта.

Това е важно, защото понякога човек не страда само от самата загуба, а и от вътрешния натиск:

• да бъде силен;
• да не говори;
• да не търси помощ;
• да не „предава“ починалия;
• или да продължава да носи болката като доказателство за любовта си.

А всъщност човек може едновременно:

• да продължи да обича починалия;
• да пази паметта му;
• и постепенно отново да започне да живее.

Любовта към човека не изчезва, когато болката започне да става по-поносима. И възстановяването не означава забрава. Напротив – често означава човек постепенно да намери начин да носи спомена с по-малко страдание и с повече вътрешен мир.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

д-р Тоска Власева.