Тя е събитие, което разклаща целия вътрешен свят. Човек губи не само любимото присъствие, гласа, лицето, навиците, общите ритуали и бъдещето, което е очаквал. Той често губи и усещането, че животът е подреден, справедлив и поне донякъде предвидим. Нещо, което вчера е изглеждало сигурно, днес се оказва невъзвратимо променено. Домът може да е същият, улиците да са същите, хората да са същите, но вътрешният свят вече не е същият.

Тя може да носи копнеж, тревожност, празнота, гняв, объркване, усещане за нереалност, а много често и вина и самообвинение.

Тези чувства могат да изненадат и дори да изплашат опечаления. Човек може да си мисли: „Защо се обвинявам, след като обичах?“, „Защо се ядосвам, след като той/тя вече не е тук?“, „Защо умът ми непрекъснато се връща към последните дни, последните думи, последните решения?“ Но в психологията на скръбта подобни реакции не са необичайни. Те често са част от опита на човешката душа да се справи с нещо, което изглежда непоносимо.

Когато загубата настъпи, умът започва да търси причина.

Той пита: „Защо се случи?“, „Можеше ли да бъде предотвратено?“, „Имаше ли нещо, което не видях?“, „Ако бях постъпил по друг начин, щеше ли той/тя още да е жив/а?“ Тези въпроси не винаги са знак, че човек наистина е виновен. Много често те са знак, че той страда, че обича, че се опитва да върне реда в свят, който внезапно е станал хаотичен.

Вината в скръбта често е опит да се намери смисъл там, където той се е сринал.

Тя може да бъде болезнена, несправедлива към самия човек и понякога разрушителна, но в основата ѝ често стоят любов, привързаност, безпомощност и желание загубата да не бъде просто сляпа случайност. За много хора е по-лесно, макар и по-болезнено, да повярват „аз не направих достатъчно“, отколкото да приемат „нямаше как да спра това“. Вината понякога създава илюзия за контрол. Например, ако е имало грешка, значи светът все пак е разбираем. Ако някой е виновен, значи случилото се не е напълно безсмислено.

Самообвинението често се появява особено силно след внезапна, преждевременна, травматична или трудно обяснима смърт.

Тогава човек се връща назад към миналото и започва да пренарежда събитията с познанието, което има едва след загубата. Той може да си казва: „Трябваше да настоявам за друг лекар“, „Трябваше да забележа симптомите“, „Трябваше да се обадя по-рано“, „Трябваше да бъда по-търпелив“, „Трябваше да кажа повече“, „Трябваше да обичам по-добре.“ Но тези мисли често съдят миналото с информацията на настоящето. Те забравят, че в онзи момент човек не е знаел края на историята, не е разполагал с пълна яснота и е действал в границите на своите сили, знания, страхове, надежди и човешки възможности.

Скръбта има още една особеност

В началото паметта често става сурова и избирателна. Опечаленият може да започне да помни най-вече своите пропуски, нетърпение, отсъствия, раздразнения, недоизказани думи. В същото време починалият може да бъде идеализиран, а връзката да изглежда така, сякаш единият е бил добър, а другият недостатъчен. Но всяка реална човешка връзка е по-сложна. В нея има любов и умора, нежност и раздразнение, близост и разминаване, грижа и моменти на слабост. Несъвършенството не отменя любовта. Човек може да е бил уморен, объркан, понякога нетърпелив и въпреки това дълбоко да е обичал.

Вината често е свързана и с гнева.

След смъртта гневът може да бъде насочен към съдбата, Бог, лекарите, институциите, роднините, самия починал или към живота като цяло. Понякога човек се ядосва, че е бил „оставен“, че трябва да продължи сам, че не е имал време да се сбогува, че страданието е било твърде голямо, че помощта е дошла твърде късно. Но понеже гневът към починалия или към обстоятелствата често изглежда неприемлив, той може да се обърне навътре и да се превърне в самообвинение. Така човек започва да наказва себе си за чувства, които всъщност са част от нормалната човешка реакция към загубата.

Особено тежка е вината, когато човек е почувствал облекчение след смъртта на близък, който дълго е страдал.

Мнозина се плашат от това чувство и го приемат като доказателство, че не са обичали достатъчно. Но облекчението невинаги означава желание човекът да си отиде. Често то означава, че болката е приключила, че мъчителното очакване е спряло, че безпомощното гледане на страданието е достигнало край. Любовта и облекчението могат да съществуват едновременно. Човешкото сърце е способно да носи повече от едно чувство наведнъж.

Има и вина на оцелелия — онова мъчително усещане, че „аз съм тук, а той/тя не е“.

Тя може да се появи след катастрофи, болести, самоубийство, смърт на дете, загуба на партньор, брат, сестра или близък приятел. Човек може да се пита защо е останал жив, дали има право да се радва, дали има право да продължи, дали новият живот няма да бъде предателство към починалия. Но продължаването на живота не е изоставяне на мъртвия. Понякога то е най-трудната и най-тихата форма на вярност е да носим любовта напред, без да превръщаме собствения си живот в наказание.

Затова разговорът за вината в скръбта трябва да бъде много внимателен.

Не е достатъчно някой прибързано да каже: „Не си виновен, не мисли така.“ Макар тези думи да идват от желание за утеха, те понякога затварят човека още повече. Вината има нужда да бъде чута, изговорена, разгледана и разбрана. Тя има нужда от пространство, в което опечаленият може да каже най-тежките си мисли, без да бъде осъден и без веднага да бъде поправян. Едва тогава може постепенно да се появи по-реалистична и по-милостива картина: какво наистина е зависело от него, какво не е зависело, какво е направил от любов, какво е било човешка грешка, какво е било невъзможно да бъде предвидено.

В този смисъл вината не бива нито да се отрича, нито да се оставя да властва безкрайно.

Тя трябва да бъде преведена през разбиране. Понякога тя ще се окаже несъразмерна и ще има нужда от освобождаване. Понякога ще съдържа реално съжаление и ще има нужда от прошка, поправяне или символичен жест. Понякога ще прикрива още по-дълбока болка като безпомощност, гняв, срам, страх или невъзможност да се приеме окончателността на смъртта.

Скръбта не изисква от човека да бъде съвършен.

Тя не изисква да е казал всичко, да е направил всичко, да е предвидил всичко и да е обичал без нито един миг на слабост. Такава любов не съществува в човешкия живот. Съществува реалната любов, която е несъвършена, понякога уморена, понякога закъсняла, понякога объркана, но истинска. И често именно тази любов стои под вината.

Да говорим за вина и самообвинение в скръбта означава да подходим към човешката болка с голяма деликатност.

Защото зад думите „виновен съм“ често стои не престъпление, а разбито сърце. Стои човек, който търси начин да остане свързан с онзи, когото е изгубил. Стои душа, която се опитва да разбере защо светът е позволил такава загуба. И може би най-важната подкрепа започва оттам — да помогнем на този човек да не бъде сам в своята вътрешна присъда, а постепенно да намери място, където паметта, любовта, съжалението и животът могат да съществуват заедно.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

д-р Тоска Власева.