Когато сърцето носи повече от едно чувство: приемане на емоционалната сложност в скръбта

След смъртта на близък човек хората често очакват да изпитват предимно тъга и копнеж. Реалното преживяване обаче рядко се побира в една-единствена емоция. Наред с любовта могат да се появят гняв, разочарование, облекчение, вина, благодарност, ревност, страх или срам. Понякога тези чувства се редуват. Друг път присъстват едновременно и изглеждат толкова несъвместими, че човек започва да се съмнява в себе си.

Скърбящият може да се пита как е възможно да обича починалия и едновременно да му се сърди. Може да изпита облекчение след края на продължително боледуване и веднага да се обвини, че е пожелал смъртта. Може да бъде благодарен за общите години, но и дълбоко наранен от случилото се във връзката. Може да завижда на хората, които все още имат до себе си своите родители, партньори или деца, а след това да се засрами от тази реакция.

Подобни вътрешни противоречия не са непременно знак, че връзката е била слаба или че обичта не е била истинска. Напротив, те често отразяват факта, че човешките отношения са многопластови. В тях има близост и разминавания, грижа и умора, доверие и разочарование, споделеност и неизказани потребности. Когато смъртта прекъсне възможността тези отношения да се променят чрез нов разговор или действие, тяхната сложност може да остане жива в скръбта.

Добре фасилитираната група за подкрепа може да помогне на човека да срещне тази сложност с повече разбиране. В нея той може постепенно да открие, че чувствата не са морална присъда над характера му. Те са част от начина, по който психиката осмисля загубата, връзката и всичко, което е останало незавършено.

 

Скръбта следва не само смъртта, но и историята на връзката

Когато човек скърби, той не реагира само на факта, че някой е починал. Той скърби за конкретна връзка, т.е. за начина, по който двамата са живели един с друг, за споделените моменти, за трудностите, за пропуснатите възможности и за бъдещето, което вече няма да се осъществи.

Ако отношенията са били топли и сигурни, загубата може да бъде преживяна предимно като болезнено отсъствие. Но и в близките отношения може да има моменти на гняв, умора, зависимост или недоизказаност. Ако връзката е била конфликтна, дистанцирана, непредвидима или нараняваща, скръбта може да включва не само тъга за човека, но и мъка по отношенията, които никога не са станали такива, каквито скърбящият е желаел.

Научните изследвания посочват, че конфликтите, амбивалентността, нарушената комуникация и усещането за незавършени въпроси преди смъртта могат да бъдат свързани с по-трудно приспособяване след загубата. Това не означава, че сложната връзка задължително води до усложнена скръб, а че качеството и историята на отношенията са важна част от контекста на преживяването.

Думата „амбивалентност“ описва едновременното наличие на противоположни чувства или нагласи към един и същ човек. В скръбта това може да означава човек едновременно да копнее за починалия и да се чувства ядосан на него; да пази нежни спомени и да помни нанесени рани; да желае още време заедно и да признава, че отношенията са били изтощителни.

Тези преживявания не се изключват взаимно. Човекът не е длъжен да избере само една версия на връзката — идеализирана или отрицателна. По-здравословното осмисляне често включва постепенно признаване на цялата история.

 

Любовта и гневът могат да съществуват заедно

Гневът след загуба може да бъде насочен към много различни хора и обстоятелства. Скърбящият може да се гневи на лекарите, на други роднини, на съдбата, на Бога, на себе си или на починалия.

Гневът към починалия често е особено труден за приемане. Човек може да се ядосва, че близкият не е потърсил медицинска помощ навреме, не е променил опасно поведение, оставил е нерешени проблеми или просто вече го няма. След това може да се засрами, защото вярва, че към мъртвите трябва да се изпитват единствено обич и почит.

В действителност гневът не отменя привързаността. Понякога той възниква именно защото връзката е била важна. Загубата нарушава усещането за сигурност и справедливост и оставя човека пред необратима промяна, която не е избрал.

В групата участникът може да чуе други хора да говорят за сходен гняв. Това не прави неговата история еднаква с техните, но създава възможност чувството да бъде разгледано без незабавна присъда. Вместо да заключи „Щом се ядосвам, значи не съм обичал“, човекът може постепенно да стигне до по-сложното разбиране: „Обичах този човек и съм наранен от случилото се между нас или от начина, по който го загубих.“

Приемането на гнева не означава той да бъде насърчаван без граници или всяко обвинение да бъде потвърждавано като вярно. Означава чувството да бъде чуто, назовано и осмислено, преди човекът да бъде подтикван да го преодолява.

 

Облекчението не е равнозначно на желание за смърт

Облекчението е сред чувствата, които най-често пораждат вина. То може да се появи след продължително боледуване, тежки грижи, многократни кризи или отношения, изпълнени със страх и напрежение.

Човек може да почувства облекчение, че близкият вече не изпитва болка. Може да усети, че продължителното очакване на смъртта е приключило или че вече не трябва непрестанно да бъде нащрек. Полагащият грижи човек може да почувства физическо отпускане след месеци или години на изтощение.

Това облекчение често е последвано от мисълта: „Как мога да се чувствам така, след като той почина?“ Но облекчението от прекратяването на страданието не е същото като радост от смъртта. То може да съществува заедно с дълбока тъга, копнеж и любов.

В групата други участници могат да помогнат на човека да разграничи различните значения на това чувство. Те може да не знаят точно какво е било преживяно, но могат да разпознаят изтощението, постоянната тревога и противоречието между желанието близкият да остане жив и желанието страданието му да приключи.

Това разграничаване намалява склонността едно чувство да бъде превръщано в морално доказателство срещу самия човек. Облекчението може да бъде разгледано като информация за това колко тежък е бил предходният период, а не като присъда над обичта.

Вината и безкрайното „Ами ако…“

След загуба умът често се връща към миналото и създава алтернативни сценарии:

• „Ако бях настоял повече…“
• „Ако се бях обадил по-рано…“
• „Ако бях забелязал признаците…“
• „Ако не бях казал това…“

Тези мисли са опит да бъде намерен ред в събитие, което може да изглежда хаотично и непоносимо. Когато човек си представя как би могъл да промени изхода, той понякога възстановява илюзия за контрол, т.е. ако вината е негова, тогава случилото се сякаш е било предотвратимо.

Изследванията върху скръбта разграничават различни форми на вина, сред които самообвинение, съжаление, срам и усещане за незавършени отношения. По-високите нива на самообвинение и съжаление могат да бъдат свързани с по-интензивна скръб и депресивни симптоми, макар тези отношения да са сложни и да не позволяват всяка вина да бъде тълкувана по един и същ начин.

Проучванията показват също, че повтарящите се мисли за това как собствено действие или бездействие би могло да предотврати смъртта, могат да бъдат свързани с по-тежки симптоми на продължителна скръб и депресия.

Групата може да помогне не като уверява автоматично човека, че няма никаква отговорност, а като създава условия вината да бъде изследвана по-внимателно. Полезно е да бъдат разграничени:

• действителната отговорност от чувството за отговорност;
• онова, което човек е знаел тогава, от онова, което знае след смъртта;
• реалните възможности за действие от идеализираната представа, че е трябвало да предвиди всичко;
• съжалението за човешка грешка от убеждението, че цялата личност е лоша.

Тези разграничения не заличават болката. Те позволяват тя да бъде разглеждана по-справедливо и с по-малко жестокост към себе си.

 

Разликата между вина и срам

Вината и срамът често се използват като взаимозаменяеми думи, но психологически могат да имат различен смисъл.

Вината обикновено е свързана с определено действие или бездействие: „Направих нещо лошо“ или „Не направих онова, което трябваше.“ Срамът обхваща цялото усещане за личността: „Аз съм лош“, „Не заслужавам прошка“ или „Ако хората узнаят какво чувствам, ще ме отхвърлят.“

Тази разлика е важна. Конкретното съжаление понякога може да бъде разгледано, разбрано и свързано с действие в настоящето, например искане на прошка от жив човек, промяна в поведението или символичен акт в памет на починалия. Срамът по-често кара човека да се крие и да вярва, че няма право на подкрепа.

Емпирични изследвания установяват връзка между срама, вината и по-тежките симптоми след загуба, като в някои анализи срамът показва особено силна връзка с продължителната скръб и депресивното страдание. Тези резултати не означават, че всяко чувство на вина или срам води до психично разстройство, но показват защо продължителното самоосъждане заслужава внимателна подкрепа.

В групата срамът може да отслабне, когато човек разкаже част от преживяването си и не бъде отхвърлен. Той може да открие, че другите не го възприемат единствено през най-болезнената му мисъл или най-тежкото му съжаление.

Същевременно групата не бива да настоява за признания или разкриване на преживявания, за които участникът не е готов. Срамът не се преодолява чрез принудително излагане. Необходими са доверие, съгласие и постепенно изградена безопасност.

 

Ревността като израз на липсата

Ревността и завистта след загуба често остават неизказани. Човек може да завижда на приятел, който все още има жив родител, на двойките, които правят общи планове, или на семействата, които не са преживели смъртта на дете.

Тази реакция може да бъде последвана от силен срам: „Как мога да мисля така за хора, които не са ми направили нищо?“ Но ревността в скръбта невинаги е желание другите да изгубят това, което имат. Често тя е болезнено осъзнаване на собственото лишение.

Срещата с чуждата цялост, семейство, партньорство или продължаваща връзка, прави видимо онова, което човекът вече няма. Затова социалните ситуации могат едновременно да носят близост и да усилват болката.

В групата това чувство може да бъде назовано без осъждане и да бъде преведено от езика на моралния провал към езика на потребността:

• „Завиждам, защото много ми липсва онова, което загубих.“
• „Боли ме да виждам бъдещето, което ние няма да имаме.“
• „Чуждото щастие ми напомня за моята липса.“

Така човекът не е принуден да отрича чувството, но и не остава управляван от него. Той може да разбере каква болка стои под реакцията и как да се грижи за себе си в ситуации, които я засилват.

 

Благодарността не отменя тъгата

Сред трудните преживявания може да има и чувства, които обикновено се възприемат като положителни, например благодарност, нежност, обич и гордост. Те също могат да бъдат болезнени.

Човек може да бъде благодарен за годините, прекарани с починалия, но да се страхува, че тази благодарност звучи като примиряване със смъртта. Може да изпитва радост при спомен и почти веднага след това да бъде залят от отсъствието.

В скръбта благодарността и тъгата не са противоположни избори. Благодарността признава стойността на преживяното, докато тъгата признава цената на неговата загуба. Колкото по-значима е била връзката, толкова по-естествено е споменът да носи едновременно топлина и болка.

В групата тези чувства могат да бъдат споделяни без изискване човекът да избере дали историята му е щастлива или трагична. Тя може да бъде и двете. Възможно е да има благодарност за общия живот и протест срещу неговия край; утеха от спомените и страдание, че нови спомени няма да бъдат създадени.

 

Нерешените отношения и скръбта по онова, което не се е случило

Понякога човек скърби не само за починалия, но и за надеждата, че отношенията някога ще се променят. Възможно е да е очаквал помирение, признание, извинение или възстановяване на близостта. Смъртта прекратява тази възможност в нейната пряка форма.

Изследванията използват понятието „незавършени въпроси“ за усещането, че нещо във връзката е останало неизказано, нерешено или непоправено. Подобно преживяване може да бъде свързано с по-трудно приспособяване след загубата, особено когато е придружено от силно самообвинение или трайно размишление върху миналото.

Човек може да скърби за родител, който никога не е дал желаното одобрение; за партньор, с когото конфликтът е останал нерешен; за близък, от когото е бил отчужден; или за човек, с когото отношенията са били едновременно привързани и нараняващи.

В такава скръб може да има въпрос: „Имам ли право да страдам за човек, на когото съм бил ядосан?“ Отговорът не се намира в идеализиране на починалия или отричане на нанесената болка. Човек може да скърби за връзката такава, каквато е била, и едновременно за връзката, каквато е можела да бъде.

Добре водената група не настоява за задължително помирение с образа на починалия и не представя прошката като условие за възстановяване. Тя позволява на участника постепенно да открие какво означават за него приемането, границите, паметта и продължаващата вътрешна връзка.

 

Как групата подпомага приемането на сложните чувства?

Приемането не означава харесване на всяка емоция или съгласие с всяка мисъл. То означава признаване, че дадено преживяване е налице и заслужава да бъде разбрано.

Групата може да подкрепи този процес чрез няколко взаимно свързани преживявания.

Първо, участникът чува, че и други хора изпитват чувства, от които се срамуват. Това намалява усещането за лична необичайност.

Второ, той вижда, че едно чувство може да бъде изслушано, без да бъде превърнато в окончателна истина. Групата може да приеме думите „Чувствам се виновен“, без автоматично да заключи „Ти си виновен“.

Трето, чуждите гледни точки могат да разширят контекста. Друг участник може внимателно да напомни какво човекът е знаел в момента, какви ограничения е имал или колко изтощителни са били грижите.

Четвърто, групата може да помогне за назоваването на различните пластове под едно чувство. Под гнева може да има безпомощност. Под ревността има копнеж. Под срама има страх от отхвърляне. Под облекчението има изтощение и любов към страдащия човек.

Световната здравна организация посочва, че групите след загуба могат да осигурят пространство за открито обсъждане, намаляване на мълчанието и стигмата и почитане на починалия. Тези функции са особено важни при загуби, около които има обществено осъждане и силно чувство за вина или срам.

 

Приемане не означава безкритично потвърждаване

Подкрепящата група не би трябвало да потвърждава всяко самообвинение или отрицателно убеждение. Ако човек казва „Аз съм виновен за всичко“, грижовният отговор не е нито незабавно съгласие, нито механично отричане.

По-полезно е да се изследва:

• Какво точно смята човекът, че е трябвало да направи?
• Разполагал ли е тогава с информацията, която има сега?
• Било ли е действието реалистично възможно?
• Споделяли ли са и други хора отговорност за ситуацията?
• Превръща ли конкретното съжаление в присъда над цялата си личност?
• Има ли нещо, което може да направи в настоящето, за да живее в съответствие със своите ценности?

Този процес изисква внимание. Групата не е съд и не трябва да решава кой е виновен. Тя може да помогне на човека да отдели фактите от емоционалните заключения и да разгледа преживяното от повече от една гледна точка.

Когато има действителна отговорност за постъпка, състраданието към себе си също не означава отричане. То може да включва признаване на грешката, поемане на отговорност, скръб по причинената вреда и избор на различно поведение занапред. Самонаказанието и отговорността не са едно и също.

 

Защо сравняването на чувствата е вредно?

В групата може да възникне изкушение реакциите да бъдат оценявани: кой има право да се гневи, кой трябва да изпитва облекчение или чия вина е оправдана. Това разрушава безопасността и насърчава ново прикриване.

Двама души могат да назоват едно и също чувство, но то да произлиза от различни преживявания. Облекчението след продължително боледуване не е същото като облекчението след край на насилствени отношения. Гневът след внезапна смърт може да има друг смисъл от гнева след години на отчуждение.

Затова добре фасилитираната група проявява любопитство към значението на чувството за конкретния човек, вместо да поставя универсален етикет. Въпросът не е само „Какво чувстваш?“, а и „Какво разказва това чувство за твоята връзка, загуба и настоящи потребности?“

Така участникът не се превръща в пример за определен вид скръб. Той остава човек с уникална история.

 

Себе-състраданието като алтернатива на самоосъждането

Когато противоречивите чувства бъдат посрещнати с разбиране, човек постепенно може да започне да променя начина, по който разговаря със себе си.

Вместо: „Лош човек съм, защото изпитах облекчение“, може да се появи: „Бях изтощен и желаех страданието да приключи.“

Вместо: „Не съм обичал достатъчно, щом му се сърдя“, може да се появи: „Гневът ми е част от болката и от онова, което остана нерешено.“

Вместо: „Нямам право да завиждам“, може да се появи: „Чуждата близост ми напомня колко много ми липсва моята.“

Себе-състраданието не изтрива отговорността и не превръща всяко действие в приемливо. То означава човек да се отнася към собственото страдание с човечност, да признава ограниченията си и да не свежда цялата си личност до едно чувство, решение или пропуск.

Групата може да бъде мястото, в което този по-мек вътрешен глас първо се чува отвън. Участникът получава от другите разбиране, което с времето може да започне да предлага и на себе си.

 

Кога е необходима допълнителна професионална помощ?

Трудните и противоречиви чувства могат да бъдат част от скръбта, но понякога стават толкова интензивни и устойчиви, че човекът не успява да ги преработи само с подкрепата на групата.

Особено важно е да се потърси индивидуална професионална оценка, когато вината или срамът:

• са постоянни и поглъщат почти цялото ежедневие;
• водят до тежка социална изолация;
• са свързани с отказ от храна, сън, лечение или други основни грижи;
• поддържат опасна употреба на алкохол, лекарства или други вещества;
• пораждат убеждение, че човекът не заслужава помощ или живот;
• са придружени от мисли за самонараняване, самоубийство или желание за съединяване с починалия;
• са част от силни травматични реакции или продължително нарушение на ежедневното функциониране.

Научните данни показват, че самообвинението, срамът и незавършените отношения могат да бъдат свързани с по-интензивна скръб, депресивни симптоми и други психологични затруднения. Тези връзки не доказват, че трудните чувства непременно ще доведат до разстройство, но показват защо тяхната продължителна и тежка форма не бива да бъде омаловажавана.

В подобни случаи групата може да остане ценна част от подкрепата, но следва да бъде допълнена от квалифициран психолог, психотерапевт, психиатър или друг подходящ специалист.

 

Значението на компетентното фасилитиране

Сложните чувства изискват внимателно водена среда. Недостатъчно подготвената група може неволно да усили вината и срама чрез морализиране, натрапчиви съвети или настояване за прошка.

Компетентният фасилитатор:

• не определя кои чувства са допустими;
• не позволява участниците да се унижават или обвиняват;
• не настоява човекът да разказва подробности, за които не е готов;
• различава чувството за вина от доказаната отговорност;
• следи дали участникът не е претоварен от чуждите истории;
• поддържа поверителността и личните граници;
• насочва към специализирана помощ при признаци на сериозен риск или тежко страдание.

Той помага групата да остане място за осмисляне, а не за произнасяне на присъди. Целта не е участниците да бъдат убедени, че никога не са грешили, а да могат да разглеждат себе си и връзките си цялостно, честно и човешки.

 

От прикриване към вътрешна цялост

Когато човек вярва, че определено чувство е неприемливо, той често започва да разделя преживяването си на части. Показва любовта и благодарността, но крие гнева. Говори за тъгата, но не и за облекчението. Разказва добрите спомени, но премълчава конфликтите.

Това прикриване може да създаде усещане, че никой не познава истинската му скръб. То изисква постоянен контрол и задълбочава вътрешната самота.

В безопасната група участникът може постепенно да събере различните части на историята си. Той може да признае:

• „Обичах го, но отношенията ни бяха трудни.“
• „Липсва ми и все още съм му ядосан.“
• „Чувствам облекчение и същевременно бих дал всичко, за да е тук.“
• „Благодарен съм за общия ни живот и съжалявам за много неща.“

Тези изречения не разрешават всички противоречия. Те обаче позволяват на човека да бъде по-цялостен. Вече не е необходимо една емоция да заличава друга или една част от връзката да бъде използвана, за да се отрече останалото.

Скръбта рядко е чисто и подредено преживяване. Тя може да съдържа обич и гняв, признателност и разочарование, копнеж и облекчение, вина и нежност. Тези чувства понякога изглеждат несъвместими, но могат да принадлежат на една и съща човешка история.

Сложните отношения често пораждат сложна скръб. Това не означава, че човекът е обичал недостатъчно или че има нещо морално погрешно в него. Означава, че връзката е съдържала различни преживявания, потребности, наранявания и надежди, които не изчезват автоматично със смъртта.

Добре фасилитираната група за подкрепа може да даде място на тази емоционална многопластовост. В нея човекът не е принуден да идеализира починалия, да отрича трудните моменти или да представя собствените си реакции като по-прости, отколкото са. Той може да говори за чувствата си, без те веднага да бъдат превръщани в обвинение или доказателство срещу неговия характер.

Приемането не означава човек да остане завинаги в гнева, вината или срама. То е началото на по-честен и състрадателен разговор със себе си. Когато чувството бъде признато, може да се изследва какво стои зад него, какво от миналото не може да бъде променено и какво все още може да бъде избрано в настоящето.

Постепенно човек може да стигне до разбирането, че не е длъжен да доказва любовта си чрез непрекъснато страдание или да се наказва за всяка човешка слабост. Възможно е да носи цялата истина за връзката — и красивото, и болезненото — като продължава да живее с повече мекота към себе си.

Понякога надеждата не започва с изчезването на противоречията. Тя започва, когато човек разбере, че може да ги понесе, осмисли и сподели, без да изгуби достойнството си и без да остане сам.

 

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

Тоска Власева.