Когато скръбта изглежда „неправилна“: как групата помага на човека да разбере собствените си реакции

След смъртта на близък човек страданието невинаги изглежда така, както човек предварително си е представял. Може да има дни на непрестанен плач, но и периоди, в които сълзите не идват. Понякога се появява силен гняв, друг път е празнота, объркване или усещане за нереалност. Човек може да копнее за починалия, а едновременно с това да изпитва облекчение, че е приключило продължително боледуване. Може да се усмихне, да се увлече в разговор или за кратко да забрави болката, а след това да се почувства виновен.

Към самата загуба така се прибавя още едно страдание, тревогата, че нещо в начина на скърбене е погрешно. Скърбящият може да се пита дали плаче прекалено много или твърде малко, дали гневът му е допустим, дали безсънието означава, че губи контрол, и дали моментите на спокойствие са знак, че забравя човека, когото е обичал.

Една от съществените ползи на добре водената група за подкрепа е, че тя помага тези реакции да бъдат поставени в човешки и разбираем контекст. Когато участникът чуе, че и други преминават през променливи, противоречиви или трудно обясними състояния, той може постепенно да се освободи от убеждението, че скърби неправилно.

Това се нарича нормализиране на реакциите на скръб. Нормализирането не означава, че всички преживявания са еднакви, че всяко страдание трябва просто да бъде изтърпяно или че никога не е необходима професионална помощ. То означава да се разпознае широкият диапазон от човешки реакции след загуба, без те прибързано да бъдат определяни като слабост, провал или заболяване.

Скръбта засяга емоциите, мисленето, тялото и поведението

Скръбта не е само тъга. Тя е цялостна реакция на загубата на важна връзка и може да засегне почти всички области на човешкото преживяване.

На емоционално равнище човек може да изпитва тъга, тревожност, гняв, вина, копнеж, самота, страх, облекчение или емоционално вцепенение. Някои от тези чувства могат да се появяват едновременно. Скърбящият може да обича починалия и въпреки това да му се сърди; да бъде благодарен за общия живот и същевременно огорчен от неговия край.

На равнището на мисленето са възможни разсеяност, затруднена концентрация, забравяне на обичайни задачи, повтарящи се мисли за обстоятелствата около смъртта или усещане, че умът не може да приеме случилото се. Човек може многократно да си задава въпроси, на които няма окончателен отговор: „Защо се случи?“, „Можех ли да направя повече?“, „Как ще живея оттук нататък?“

Телесните реакции могат да включват умора, напрежение, промени в апетита, нарушен сън, вътрешна неспокойност или усещане за тежест. Поведението също може да се промени, т.е. човек да търси усамотение, да избягва напомнящи места или, обратно, да изпитва силна потребност да говори за починалия и да бъде близо до неговите вещи.

Тези прояви не се появяват задължително при всеки скърбящ и не следват един и същ ред. Американската психиатрична асоциация определя скръбта като естествен отговор на смъртта на близък човек и подчертава, че при повечето хора нейната интензивност постепенно намалява, макар пътят да е различен за всеки.

Как се поражда страхът, че човек скърби неправилно

Много хора навлизат в скръбта с предварително изградена представа как тя трябва да протече. Тази представа може да произхожда от семейни вярвания, обществени очаквания, религиозни традиции, филми, книги или популярни психологически обяснения.

Някой може да очаква, че ще плаче непрестанно, и да се разтревожи, когато вместо това изпита безчувственост. Друг може да смята, че след погребението трябва постепенно да се върне към обичайното си състояние, но месеци по-късно да бъде внезапно разтърсен от песен или спомен. Трети може да вярва, че силният човек не показва болката си и затова да се срамува от собствената си уязвимост.

Страхът се усилва и когато близките оценяват скръбта отвън. Въпроси като „Още ли ти е толкова тежко?“ или твърдения като „Трябва вече да продължиш“ могат да внушат, че съществува правилен срок за възстановяване. Обратното също може да бъде болезнено, ако човек се върне към работата си, засмее се или прояви интерес към живота, околните могат да изтълкуват това като недостатъчна обич към починалия.

Така скърбящият започва не само да преживява чувствата си, но и непрекъснато да ги наблюдава и оценява. Вместо да се запита „От какво се нуждая днес?“, той може да се пита „Нормално ли е още да се чувствам така?“ Тази постоянна самопроверка изтощава и може да усили срама, безпокойството и чувството за изолираност.

Как групата намалява тревогата и самокритиката?

В групата за подкрепа човек среща различни проявления на скръбта. Един участник може да разкаже, че не е успял да плаче през първите седмици. Друг може да сподели, че се разплаква при незначителни на пръв поглед поводи. Някой може да говори за силен гняв, а друг за чувство на празнота.

Тези разкази не предоставят готова схема, а разширяват представата за възможното. Участникът постепенно разбира, че:

• липсата на сълзи не означава липса на обич;
• плачът не е доказателство за слабост;
• временната безчувственост може да бъде начин психиката да понесе непосилното;
• гневът може да съществува заедно с любовта;
• моментното удоволствие не заличава връзката с починалия;
• трудният ден след по-лек период не означава, че целият напредък е изгубен.

Качествено изследване на преживяванията в групи за скърбящи установява, че участниците често намират облекчение в срещата с хора, които разпознават техните реакции, макар групата да не води до еднаква степен на облекчение при всички. Систематичен преглед на груповата подкрепа също посочва нормализирането на реакциите и социалната свързаност сред основните преживявани ползи, наред с възможното намаляване на симптомите на скръб и депресивност. Общата доказателствена база обаче е нееднородна и резултатите зависят от вида на групата, участниците и начина на провеждане.

Нормализирането действа не само чрез информацията, която човек получава. То се случва и чрез начина, по който останалите го посрещат. Когато участникът каже нещо, от което се срамува, и не бъде осъден, той може да започне да се отнася към себе си с повече състрадание. Когато види, че другите не се плашат от сълзите или гнева му, е по-лесно и самият той да не ги преживява като опасни.

Противоречивите чувства не обезсилват любовта

Една от най-трудните страни на скръбта е едновременното присъствие на чувства, които изглеждат несъвместими. Човек може да копнее за близкия си, но да се чувства облекчен, че вече не трябва да наблюдава страданието му. Може да бъде благодарен за грижите, които е получил, и едновременно ядосан за неща, останали неизказани. Може да желае да съхрани всеки спомен, а в друг момент да иска поне за малко да не мисли за загубата.

Без подходящ контекст тези противоречия могат да се превърнат в източник на самообвинение. Скърбящият може да реши, че облекчението го прави лош човек, че гневът обезценява обичта или че желанието за нови преживявания е предателство.

В групата той може да разбере, че човешките отношения рядко са еднозначни. Дълбоката привързаност не изключва умората, разочарованието или нерешените конфликти. Особено след продължително боледуване облекчението може да бъде свързано с прекратяването на болката, изтощението и постоянната тревога, а не с липса на любов.

Нормализирането тук не оправдава или отхвърля чувствата. То позволява на човека да ги разгледа без прибързана морална присъда. Вместо „Не трябва да чувствам това“, може постепенно да се появи по-мекото и полезно разбиране: „Това чувство е част от сложната ми история и мога да се опитам да разбера какво стои зад него.“

Моментите на радост не означават забравяне

Първият искрен смях след загубата понякога е последван от вина. Човек може внезапно да се запита как има право да изпитва удоволствие, след като близкият му вече не е жив. Сякаш страданието трябва да бъде непрекъснато, за да свидетелства за значимостта на връзката.

Но скръбта и радостта не се изключват взаимно. Психиката не остава постоянно в едно емоционално състояние. Дори по време на тежък период могат да се появяват кратки мигове на спокойствие, интерес, близост или удоволствие. Те не заличават загубата и не доказват, че човекът се е отказал от паметта на починалия.

В групата участникът може да чуе как друг човек е изпитал същата вина при първото семейно събиране, пътуване или приятен ден. Това взаимно разпознаване помага радостта да бъде видяна не като предателство, а като знак, че способността за живот не е напълно изгубена.

Възстановяването след загуба не означава избор между спомена и настоящето. Човек може да продължи да обича и да помни, като същевременно постепенно допуска нови отношения, занимания и моменти на смисъл. Паметта за починалия не се измерва с непрекъснатостта на страданието.

Скръбта не се движи по права линия

Една от най-разпространените представи за скръбта е, че човек преминава последователно през определени етапи и накрая достига до окончателно приемане. Моделите на етапите могат да помогнат на някои хора да назоват отделни преживявания, но се превръщат в проблем, когато бъдат представяни като задължителен маршрут.

Емпиричната литература не подкрепя разбирането, че всеки човек трябва да премине през еднакви, ясно отделени и подредени стадии. Систематичен анализ на популярното представяне на петте етапа установява, че моделът често се разпространява без достатъчно уточнения и се превръща в предписваща схема за това как човек „трябва“ да скърби.

Скръбта по-често се преживява като движение между различни състояния. Един ден човек може да бъде погълнат от липсата, а на следващия да успее да се съсредоточи върху практическа задача. Празник, миризма, медицински преглед или семейна промяна могат отново да събудят силна реакция след сравнително спокоен период.

Това не означава непременно връщане в началото. Загубата се среща с нови житейски обстоятелства и придобива ново значение. Скръбта може да се променя, без да изчезва, а човекът може да се развива, без да престава да носи връзката с починалия.

Затова полезната група не разпределя участниците по етапи и не им казва къде би трябвало да се намират. Тя допуска движение напред и назад, по-леки и по-тежки периоди, говорене и мълчание, активност и нужда от оттегляне.

Няма универсален срок за „възстановяване“

Въпросът колко време трае скръбта няма един отговор. Продължителността и интензивността ѝ се влияят от значението на връзката, характера на смъртта, предишни загуби, наличната подкрепа, семейните и културните особености, здравето и множество други фактори.

Първата година невинаги е единственият или най-трудният период. За някои хора силната болка започва непосредствено след смъртта. При други първоначално преобладават шокът и необходимостта да се справят с практически задачи, а пълната тежест на отсъствието се усеща по-късно.

Годишнините също не са единствените възможни поводи за засилване на скръбта. Рожден ден, семейно събиране, завършване на образование, раждане на дете или обикновена промяна в ежедневието могат да направят липсата отново болезнено видима. Поради това не е полезно човек да бъде оценяван чрез календар или да му бъде посочвана дата, след която би трябвало да се чувства възстановен.

Същевременно липсата на универсален срок не означава, че продължителното и тежко страдание никога не се нуждае от специализирана помощ. Важни са не само изминалите месеци, но и интензивността на симптомите, устойчивостта им, културният контекст и степента, в която човекът може да участва в ежедневния живот.

Разликата между нормализиране и омаловажаване

Нормализирането е полезно, когато носи посланието: „Тази реакция може да се появи след значима загуба и не си единственият човек, който я преживява.“

То се превръща в омаловажаване, когато посланието стане: „Това е нормално, затова просто трябва да го търпиш.“

Първото признава болката и намалява срама. Второто може да затвори разговора и да попречи на търсенето на помощ. Затова добрата група не използва думата „нормално“, за да отхвърля страданието, а за да го поставя в контекст, като едновременно остава внимателна към неговата тежест.

Например нарушенията на съня могат да се появят след загуба, но ако човек продължително не може да спи и това силно нарушава здравето и функционирането му, е необходима допълнителна оценка. Вината може да бъде част от скръбта, но ако се превърне в непрекъснато убеждение, че човекът не заслужава да живее, тя не трябва просто да бъде оставена без внимание. Социалното отдръпване може временно да бъде разбираемо, но пълната и продължителна изолация може да задълбочи страданието.

Полезното нормализиране следователно съдържа две истини едновременно: много трудни реакции са разбираеми след загуба, но човекът заслужава помощ, когато тяхната сила или продължителност го лишават от възможност да живее и да се грижи за себе си.

Кога груповата подкрепа трябва да бъде допълнена с професионална помощ?

При малка част от скърбящите интензивната болка остава трайна, широко обхватна и свързана със значително нарушение на ежедневното функциониране. Психичното разстройство, протичащо с протрахирана скръб е включено както в съвременната диагностична система на Американската психиатрична асоциация, така и в Международната класификация на болестите на Световната здравна организация. Диагностичната оценка не се основава само на това, че човек продължава да тъгува, а на съчетанието между продължителност, интензивност, значимо страдание, затруднено функциониране и културен контекст.

Особено важно е да се потърси квалифицирана професионална помощ, когато са налице:

• продължителна невъзможност за изпълнение на основни ежедневни задължения;
• крайно занемаряване на храненето, съня, медицинските грижи или личната безопасност;
• нарастваща употреба на алкохол, лекарства или други вещества с цел притъпяване на болката;
• повтарящи се тежки травматични спомени, панически реакции или силно избягване;
• дълбока безнадеждност и убеждение, че животът е без стойност;
• мисли за самонараняване, самоубийство или желание човек да последва починалия.

В подобни случаи групата може да остане ценен източник на човешка подкрепа, но не трябва да носи сама отговорността за грижата. Необходими могат да бъдат индивидуална психотерапия, клинична оценка, психиатрична консултация или друга специализирана помощ.

Световната здравна организация отбелязва, че при повечето хора скръбта не се превръща в психично разстройство, но при малцинство могат да се развият продължителни симптоми и съществено нарушение на функционирането, изискващи професионално разпознаване и лечение.

Как изглежда внимателното нормализиране в групата?

Добре водената група не поставя диагнози и не произнася универсални присъди. Тя използва език, който оставя място за индивидуалната история:

• „Много хора описват подобна реакция, но е важно как я преживяваш ти.“
• „Не е нужно да преминаваш през определени чувства в определен ред.“
• „Можеш да имаш по-лек ден, без това да означава, че си забравил.“
• „Това, което изпитваш, заслужава внимание, дори да се среща и при други хора.“
• „Нека помислим дали ти е необходима и допълнителна подкрепа.“

Такъв подход успокоява, без да обезличава. Той помага на човека да види себе си като преживяващ тежка човешка загуба, а не като дефектен, слаб или неспособен. Едновременно с това запазва чувствителността към признаците, че страданието е станало прекалено тежко за носене само с помощта на групата.

От „Какво не е наред с мен?“ към „Какво ми е необходимо?“

Една от най-важните вътрешни промени, които групата може да подкрепи, е промяната на въпроса. В началото човек може непрестанно да се пита:

• „Защо още плача?“
• „Защо не мога да се съсредоточа?“
• „Защо се ядосвам?“
• „Защо вчера бях добре, а днес отново не мога да стана?“

Когато реакциите бъдат поставени в по-широк контекст, тези въпроси могат постепенно да се превърнат в:

• „От какво се нуждая в този момент?“
• „Имам ли нужда от почивка, разговор или повече тишина?“
• „Какво предизвика тази силна вълна на болка?“
• „Кой може да ми помогне днес?“
• „Необходимо ли е да потърся професионална подкрепа?“

Тази промяна не премахва скръбта, но намалява допълнителното страдание, причинено от самокритиката. Вместо да води битка със собствените си реакции, човек започва да ги наблюдава с повече любопитство, състрадание и грижа.

След загуба човек лесно може да повярва, че чувствата му са прекалени, недостатъчни, закъснели или неподходящи. Плачът може да го изплаши, безчувствеността да го засрами, гневът да го накара да се обвинява, а моментите на радост да изглеждат като предателство.

Групата за подкрепа може да предложи необходимия човешки контекст. Чрез срещата с разнообразните реакции на останалите участникът постепенно разбира, че скръбта не е изпит, който трябва да издържи по точно определен начин. Тя може да бъде променлива, противоречива и непредвидима, защото отразява значението на прекъснатата връзка и дълбочината на настъпилата промяна.

Нормализирането не означава всички хора да бъдат поставени в едни и същи етапи. Не означава да им бъде обещано, че до определена дата ще се чувстват възстановени. Не означава и всяка реакция да бъде оставена без внимание под предлог, че е част от скръбта.

Истинското нормализиране носи по-балансирано послание: „Не си слаб или повреден, защото реагираш по този начин. Твоята болка е човешки отговор на значима загуба. И ако тя стане прекалено тежка, не е необходимо да оставаш сам с нея.“

Когато човек престане да измерва скръбта си чрез чужди представи и започне да се отнася към себе си с повече търпение, се освобождава пространство за възстановяване. Починалият не е забравен и връзката не е обезценена. Постепенно се изгражда възможност любовта, паметта и продължаващият живот да съществуват заедно без изискване човек да скърби по един-единствен „правилен“ начин.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

Тоска Власева.