Загубата на любим човек е едно от най-дълбоките и болезнени преживявания, през които човек може да премине. Независимо дали става дума за родител, партньор, дете, брат, сестра, близък приятел или друг значим човек, подобна загуба често променя целия вътрешен свят на човека. След нея животът вече не изглежда по същия начин. Променя се усещането за сигурност, за близост, за ежедневие, а понякога дори и за смисъл.

Скръбта не е само тъга. Тя може да бъде смесица от много различни емоции – болка, празнота, самота, тревожност, гняв, вина, безсилие, объркване и дори страх. Някои хора плачат често, други сякаш „замръзват“ емоционално и трудно показват какво чувстват. Някои имат нужда постоянно да говорят за загубата, а други се затварят в себе си и преживяват всичко мълчаливо.

Много хора описват скръбта така, сякаш:

• „част от тях е останала с починалия“;
• „животът е загубил цветовете си“;
• „вече нищо не е същото“;
• „светът продължава, но те са останали назад“.

В първите месеци след загубата човек често живее сякаш между два свята – реалността, в която любимият човек вече го няма, и вътрешното усещане, че присъствието му все още е навсякъде. Напълно естествено е в този период да има силен копнеж, плач, безсъние, трудност за концентрация, усещане за празнота или дори физическа болка.

За повечето хора с времето скръбта постепенно започва да се променя. Болката не изчезва напълно, но става по-малко остра. Човек започва малко по малко да се адаптира към живота след загубата, да възстановява част от ежедневния си ритъм и постепенно да намира нов начин да живее с липсата.

Това не означава, че човек „забравя“ починалия или че любовта намалява. По-скоро означава, че психиката постепенно започва да намира начин да понесе болката, без тя напълно да превзема живота.

Понякога обаче този естествен процес на адаптация се затруднява. Вместо болката постепенно да стане по-поносима, тя остава много силна и продължителна дълго време след загубата. Човек може да има усещането, че е „заклещен“ в скръбта и не успява да продължи напред, независимо колко време е минало.

Тогава често се наблюдават:

• постоянен и силен копнеж по починалия;
• усещане, че животът е изгубил смисъл;
• чувство за вътрешна празнота;
• трудност да се приеме загубата;
• силна самота;
• емоционално изтощение;
• отдръпване от хората;
• липса на желание за бъдеще;
• чувство, че човек е „останал в деня на загубата“.

Някои хора споделят:

• „Минаха години, но болката е същата.“
• „Имам чувството, че животът ми спря тогава.“
• „Не знам как да бъда щастлив без него.“
• „Всичко изглежда безсмислено.“
• „Продължавам да живея, но не се чувствам истински жив.“

Именно това състояние в психологията и психиатрията се свързва с т.нар. психично разстройство, протичащо с протрахирана скръб (Prolonged Grief Disorder), наричано по-кратко протрахирана скръб.

Важно е да се подчертае, че това не означава, че човек „скърби неправилно“ или че любовта му към починалия е „прекалена“. По-скоро става дума за ситуация, в която болката остава толкова силна и продължителна, че започва сериозно да влияе върху психичното здраве, ежедневното функциониране, отношенията и качеството на живот.

Това състояние не е въпрос на слаб характер или липса на воля. Често то е свързано с много дълбока емоционална връзка, тежестта на самата загуба, натрупани житейски трудности, липса на подкрепа или невъзможност човек да преживее болката по здравословен начин.

Именно затова темата за скръбта има нужда от повече разбиране, човечност и открит разговор. Защото понякога най-трудното за страдащия човек не е само самата загуба, а усещането, че трябва да носи болката си сам и че никой не вижда колко тежко му е всъщност.

Какво представлява протрахираната скръб?

Протрахираната скръб е състояние, при което естественият процес на скърбене се усложнява и болката остава много силна и продължителна дълго след загубата. Вместо постепенно човек да започне да се адаптира към живота без починалия, страданието остава почти толкова интензивно, сякаш загубата е настъпила „вчера“. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Важно е да се подчертае, че скръбта сама по себе си не е болест. Тя е естествен човешки отговор на загубата и няма „правилен“ начин или точен срок, в който човек трябва да спре да страда. Протрахираната скръб се разглежда като психично разстройство тогава, когато болката остава много силна за продължителен период и започва сериозно да нарушава живота, отношенията, психичното и физическото здраве на човека.

Как и защо протрахирана скръб може да повлияе и физическото здраве?

Скръбта не се преживява само психически. Тя се преживява и в тялото. Много хора описват усещането така, сякаш „болката е физическа“ – тежест в гърдите, стягане в гърлото, липса на сили, напрежение в тялото или усещане за постоянна умора. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Всеки човек преживява загубата различно, а понякога болката има нужда не от осъждане, а от разбиране, подкрепа и пространство, в което да бъде изразена.

Настоящото изследване

Настоящото изследване е проведено в периода 2024–2025 г. и има за цел по-задълбочено да изследва преживяването на скръбта сред хора от български произход. В него участват пълнолетни лица над 18 години, които са преживели значима загуба в живота си. Данните са събрани чрез онлайн анкета, което дава възможност хора от различни населени места и житейски ситуации да споделят своя личен опит, емоции и преживявания. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Това прави подобни изследвания особено ценни – защото зад числата и процентите стоят реални човешки истории, реални загуби и хора, които ежедневно се опитват да продължат живота си, носейки в себе си отсъствието на някого, когото са обичали.

Какво показват резултатите?

Разделяне на участниците в две групи

За да бъдат по-добре разбрани различните начини, по които хората преживяват скръбта, участниците в изследването са разделени на две основни групи.

Първата е клиничната (експериментална) група – в нея попадат хора, при които се наблюдава тенденция към протрахирана скръб. Това са участници, чието страдание остава силно, продължително и оказва сериозно влияние върху ежедневния им живот, психичното състояние и способността им постепенно да се адаптират към живота след загубата. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Какво означават тези резултати в човешки план?

Зад тези проценти стоят реални хора, реални загуби и реални житейски истории.

Това са хора, които често продължават да изпълняват ежедневните си задължения, да ходят на работа, да се грижат за семействата си и отвън да изглеждат „добре“, но вътрешно да живеят с постоянна болка, празнота и усещане за липса. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Какво подсказват данните?

Резултатите насочват към няколко важни извода.

На първо място, те показват, че продължителната скръб вероятно е по-често срещана, отколкото обществото предполага. Много хора преживяват загубата тихо и скрито, без да говорят открито за болката си и без да търсят помощ. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Какво означават тези резултати?

Важно е резултатите от това изследване да бъдат разглеждани внимателно, с разбиране и човешка чувствителност. Те не означават, че всички участници, които показват признаци на протрахирана скръб, имат поставена психиатрична диагноза или страдат от психично разстройство в клиничния смисъл на думата. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Това е и един от най-ценните изводи на подобни изследвания – че зад статистиката стоят човешки съдби, хора, които продължават да носят загубата в себе си, и необходимост обществото да бъде по-съпричастно, по-разбиращо и по-внимателно към психичната болка след загуба.

Как изглежда група на лицата с тенденция към протрахирана скръб?

Резултатите от изследването показват, че хората, при които се наблюдава тенденция към протрахирана скръб, не са „слаби“, „нестабилни“ или „неспособни да се справят“. Напротив – в много случаи това са хора, които дълго време са носили огромна емоционална тежест в себе си, често без достатъчно подкрепа, разбиране или пространство, в което спокойно да изразят болката си. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Възможна роля на културата, народопсихологията и вярата в суеверия

Резултатите от изследването поставят един много важен и чувствителен въпрос – възможно ли е културата, семейната среда, народопсихологията и дори вярванията в различни суеверия да влияят върху начина, по който хората преживяват скръбта?

От психологическа гледна точка отговорът най-често е „да“. Начинът, по който човек скърби, не зависи само от личността му или от самата загуба. Той е свързан и с това в каква култура е израснал, какво е научил за болката, как семейството му говори за смъртта и какви послания получава от обществото още от дете. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Любовта към човека не изчезва, когато болката започне да става по-поносима. И възстановяването не означава забрава. Напротив – често означава човек постепенно да намери начин да носи спомена с по-малко страдание и с повече вътрешен мир.

Как да разбера дали преживявам протрахирана (усложнена) скръб?

След загубата на близък човек много хора се питат дали това, което преживяват, е „нормална“ скръб или болката вече започва да се превръща в нещо по-тежко и продължително. Истината е, че няма универсален „правилен“ начин за скърбене. Всеки човек преживява загубата по различен начин, със свое темпо и със своя лична история, емоционалност и житейски опит. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Кога е важно човек да потърси професионална помощ?

Много хора свързват посещението при психолог или психотерапевт със слабост, „лудост“ или неспособност сами да се справят. В действителност търсенето на помощ често е знак за смелост и грижа към самия себе си.

Професионална подкрепа е особено важна, когато човек започне да усеща, че болката не просто присъства, а постепенно превзема целия му живот. ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Настоящото изследване показва нещо много важно – че продължителната и силна скръб вероятно се среща значително по-често сред българската популация, отколкото доскоро се е предполагало. Зад статистиката обаче не стоят просто числа и проценти, а реални човешки съдби, хора, които продължават да живеят с болката от загубата дълго след като животът около тях сякаш е продължил напред.

Резултатите подсказват, че за много хора скръбта не приключва „естествено“ за няколко месеца. При част от тях липсата, копнежът и вътрешната празнота остават силно присъстващи дори години след загубата. Някои хора постепенно се научават да живеят с тази болка, но при други тя продължава да влияе върху психичното здраве, физическото състояние, отношенията и усещането им за смисъл и посока в живота.

Това прави особено важно обществото да започне да гледа на скръбта с повече разбиране, човечност и съпричастност.

Все още много хора чуват фрази като:

• „Трябва вече да си го преживял.“
• „Бъди силен.“
• „Животът продължава.“
• „Не мисли толкова.“

Макар често тези думи да са казани с добро намерение, понякога те могат да накарат страдащия човек да се почувства неразбран, виновен или дори „неправилен“ в начина, по който преживява болката си.

Истината е, че скръбта не е слабост. Тя е естествен човешки отговор на загубата на човек, когото сме обичали, с когото сме били свързани и който е имал важно място в живота ни. Колкото по-дълбока е била връзката, толкова по-дълбока често е и болката.

Не всяка продължителна скръб означава психично разстройство.

Няма точен срок, в който човек „трябва“ да спре да тъгува. Всеки преживява загубата по свой собствен начин и със свое собствено темпо.

Но когато болката остане толкова силна, че човек започне да губи връзка със себе си, с ежедневието, с близките си и с желанието си за живот, тогава подкрепата става особено важна.

Това може да се прояви по различни начини:

• постоянна емоционална празнота;
• усещане, че животът е загубил смисъл;
• силна изолация;
• липса на енергия и надежда;
• невъзможност човек да продължи напред;
• тревожност, депресивност или физическо изтощение;
• чувство, че „е останал в деня на загубата“.

Понякога човек дълго време се опитва сам да носи болката си. Опитва се да бъде силен, да не натоварва околните и просто „да издържи“. Но психиката също има своите граници. И както тялото има нужда от грижа при рана, така и душата понякога има нужда от подкрепа, време и сигурно пространство, в което болката да бъде споделена.

Именно затова психологическата помощ не трябва да се възприема като знак за слабост, а като форма на грижа към самия себе си.

Понякога най-важната крачка към възстановяването е човек да чуе:

• че реакцията му е човешка;
• че не е „счупен“;
• че не е сам;
• и че помощта е възможна.

Защото макар загубата да не може да бъде изтрита, човек постепенно може да намери начин отново да живее, да диша по-леко, да усеща свързаност и да носи спомена за починалия с повече мир и по-малко непоносима болка.

Понякога възстановяването не означава да забравиш. Понякога означава да се научиш да живееш с любовта и липсата едновременно – по начин, който не разрушава живота ти, а постепенно ти позволява отново да бъдеш част от него.

Текстът е изграден на база извадка от дисертационен труд на тема

„Психично разстройство, протичащо с протрахирана скръб – същност, диагностика, разпространение и терапия“

на д-р Тоска Власева от 2025 година.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

д-р Тоска Власева.