Протрахираната скръб е състояние, при което естественият процес на скърбене се усложнява и болката остава много силна и продължителна дълго след загубата. Вместо постепенно човек да започне да се адаптира към живота без починалия, страданието остава почти толкова интензивно, сякаш загубата е настъпила „вчера“.

Това не означава просто, че човек „много обича“ или че „не може да забрави“. По-скоро болката започва да пречи на нормалното функциониране, на отношенията, работата, ежедневието и усещането за смисъл в живота.

Човек с протрахирана скръб често изпитва постоянен и много силен копнеж по починалия. Мислите за него присъстват почти непрекъснато, а липсата се усеща болезнено всеки ден. Някои хора многократно преглеждат снимки, пазят вещите непокътнати, говорят за починалия в сегашно време или усещат, че животът е „спрял“ в момента на загубата.

Типични мисли и изказвания могат да бъдат:

• „Не мога да приема, че го няма.“
• „Имам чувството, че всеки момент ще се върне.“
• „Част от мен умря с него.“
• „Животът ми свърши тогава.“
• „Всичко вече е безсмислено.“
• „Никой не разбира колко боли.“
• „Не искам да продължа напред без него.“
• „Ако бях направил нещо различно, може би щеше да е жив.“

Много хора изпитват силна вина и непрекъснато се връщат към последните разговори, дни или решения около загубата.

Те могат постоянно да се питат:

• „Ами ако бях реагирал по-бързо?“
• „Можех ли да предотвратя това?“
• „Не направих достатъчно.“

При други се наблюдава емоционално „замръзване“.

Човекът изглежда сякаш функционира нормално, ходи на работа, изпълнява задълженията си, но вътрешно се чувства празен, откъснат и емоционално изтощен. Някои хора споделят:

• „Все едно живея на автопилот.“
• „Нищо вече не ме радва.“
• „Чувствам се празен отвътре.“
• „Не усещам себе си.“

Често се появява и социално отдръпване.

Човек започва да избягва срещи, разговори и контакти с близки, защото няма сили, чувства се неразбран или не иска да „натоварва“ другите с болката си. В ежедневието това може да изглежда като:

• отказ от социални събирания;
• спиране на любими занимания;
• изолация вкъщи;
• избягване на места и хора, свързани със загубата;
• трудност да се концентрира в работа или учене.

Някои хора започват да живеят основно в спомените и постепенно губят връзка с настоящето и бъдещето.

Те трудно планират, трудно изпитват надежда и често казват:

• „Не виждам смисъл да правя планове.“
• „Бъдещето ми е празно.“
• „Просто съществувам.“

Важно е да се подчертае, че скръбта сама по себе си не е болест. Тя е естествен човешки отговор на загубата и няма „правилен“ начин или точен срок, в който човек трябва да спре да страда. Протрахираната скръб се разглежда като психично разстройство тогава, когато болката остава много силна за продължителен период и започва сериозно да нарушава живота, отношенията, психичното и физическото здраве на човека.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

д-р Тоска Власева.