Важно е резултатите от това изследване да бъдат разглеждани внимателно, с разбиране и човешка чувствителност.

Те не означават, че всички участници, които показват признаци на протрахирана скръб, имат поставена психиатрична диагноза или страдат от психично разстройство в клиничния смисъл на думата.

В изследването са използвани специализирани самооценъчни психологически въпросници.

Това означава, че участниците сами са описвали своите чувства, мисли, преживявания и начина, по който скръбта влияе върху живота им. Не е извършвана пълна клинична оценка от психиатър или клиничен психолог, каквато обикновено е необходима за поставяне на официална диагноза.

Затова резултатите трябва да се разбират като индикация за повишен риск, тенденция или наличие на определени симптоми, а не като окончателно медицинско заключение.

И въпреки това данните казват нещо много важно.

Те ясно показват, че при значителна част от хората скръбта не преминава бързо и „естествено“, както често обществото очаква. За много участници болката остава силна, дълбока и емоционално активна дори години след загубата.

Това означава, че зад привидно „нормалното функциониране“ често може да стои човек, който вътрешно продължава да страда много силно.

Някои хора описват усещането така:

• „Минаха години, но още боли все едно беше вчера.“
• „Научих се да живея с болката, но тя никога не си тръгна.“
• „Хората мислят, че съм добре, но вътрешно не съм.“
• „Продължавам напред, но една част от мен остана там.“

Тези преживявания показват, че скръбта невинаги следва ясни времеви рамки. Понякога човек може външно да изглежда спокоен и адаптиран, но вътрешно да носи постоянна празнота, копнеж, самота или чувство за загубен смисъл.

Резултатите подсказват още, че продължителната скръб може да бъде много по-разпространена, отколкото обикновено се говори.

Част от причините за това вероятно са свързани с начина, по който обществото възприема болката и психичното здраве.

Много хора израстват с послания като:

• „Трябва да си силен.“
• „Времето лекува всичко.“
• „Не мисли толкова.“
• „Животът продължава.“
• „Стегни се.“

Макар често тези думи да са казани с добро намерение, понякога те могат да накарат човек да се почувства неразбран, виновен или засрамен от собствената си болка. Така страданието остава „скрито“ и преживявано насаме.

Именно затова резултатите от изследването подчертават необходимостта от повече обществено разбиране към хората, преживяващи тежка загуба. Скръбта не е слабост, каприз или липса на воля. Тя е естествена реакция на дълбока емоционална връзка и любов към човек, който вече не е физически до нас.

Данните показват и още нещо важно – че много хора вероятно имат нужда от психологическа подкрепа, но не винаги я търсят.

Причините могат да бъдат различни:

• страх, че ще бъдат неразбрани;
• усещане, че „трябва сами да се справят“;
• срам да говорят за психичното си състояние;
• недоверие към терапията;
• или просто липса на пространство, в което да споделят болката си спокойно и без осъждане.

А всъщност понякога именно подкрепата, разговорът и усещането, че човек не е сам в страданието си, могат да бъдат първата важна крачка към постепенното възстановяване.

Това е и един от най-ценните изводи на подобни изследвания – че зад статистиката стоят човешки съдби, хора, които продължават да носят загубата в себе си, и необходимост обществото да бъде по-съпричастно, по-разбиращо и по-внимателно към психичната болка след загуба.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

д-р Тоска Власева.