Скръбта е едно от най-дълбоките и разтърсващи човешки преживявания. Тя възниква като естествен и напълно човешки отговор на загубата на значим човек, роля, връзка или житейска реалност, която е имала смисъл и място в живота ни. Скръбта не е болест, нито слабост – тя е израз на привързаност, любов и значимост.

В стремежа си да разберем, подредим и понякога овладеем тази вътрешна буря, психологията през годините е предложила различни модели за обяснение на процесите на траур. Най-популярният и широко разпространен сред тях е моделът на петте етапа на скръбта, свързан с името на Елизабет Кюблер-Рос.

Макар този модел да има безспорна историческа, образователна и културна стойност и да е изиграл ключова роля за поставянето на скръбта в научния и обществения фокус, съвременните научни изследвания показват, че той не описва адекватно реалния начин, по който хората преживяват загубата на близък. Поради това е необходимо теорията за етапите да бъде разглеждана с внимание, критичност и състрадание, за да не се превърне от ориентир в източник на допълнително страдание.

Етапите на скръбта според Кюблер-Рос: описание и критика

Моделът на Кюблер-Рос описва преживяването на загубата чрез пет основни психологически състояния: отричане, гняв, пазарене, депресивни преживявания и приемане. Те са представени като типични реакции към загубата, но не следва да се възприемат като универсални, линейни или задължителни.

1. Отричане – шок и психологическа защита

2. Гняв – търсене на смисъл и виновник 

3. Пазарене – илюзия за контрол

4. Депресивни преживявания – осъзнаване на загубата

5. Приемане – интеграция, а не „край на болката“

6. Намиране на смисъл – трансформация на връзката и преживяването

Етапите на Кюблер-Рос не са карта, по която скръбта трябва да се движи, а език, с който можем частично да я опишем. Когато се използват гъвкаво, те могат да носят разбиране; когато се използват нормативно – да причинят вреда.

Критика към теорията за етапите на скръбта

Въпреки безспорния принос на Кюблер-Рос, съвременната наука формулира редица сериозни и емпирично подкрепени критики към етапния модел.

Ограничен първоначален изследователски контекст

Моделът е изведен на базата на работа с хора, изправени пред собствената си смърт, а не от систематично изследване на скръбта след загуба на близък човек. Това методологично ограничение е от ключово значение, тъй като психологическите процеси при осъзнаване на собствената крайност и при загуба на обичан човек се различават съществено.

Липса на универсална последователност

Емпиричните данни ясно показват, че описаните етапи не следват фиксиран ред, не се преживяват от всички хора и не са задължително налични във всяка скръбна реакция. Някои преживявания могат да отсъстват напълно, други да се повтарят или да се появяват едновременно.

Отсъствие на ясни граници между „етапите“

Емоционалните състояния в скръбта не са ясно разграничени и обособени. Често тъга, гняв, копнеж и моменти на приемане съществуват паралелно и се активират в зависимост от конкретни житейски обстоятелства, годишнини, спомени или промени в контекста на живота.

Риск от нормативен и вредящ ефект

Една от най-сериозните емпирично доказани критики е, че етапният модел може да засили страданието, вместо да го облекчи. Хората започват да оценяват собствената си скръб като „неправилна“, „закъсняла“ или „непълноценна“, ако тя не съвпада с описания модел. Това увеличава чувството за вина, срам и изолация и може да блокира естествения процес на адаптация.

Пренебрегване на индивидуалните и културни различия

Съвременните изследвания подчертават, че скръбта е дълбоко повлияна от личната история, стила на привързаност, предишни загуби и травми, наличната социална подкрепа и културния контекст – фактори, които етапният модел не отчита в достатъчна степен.

Какво показват съвременните емпирични данни?

Дългосрочни изследвания, сред които се откроява Yale Bereavement Study, показват, че скръбта не се развива чрез последователни етапи, а чрез постепенна адаптация.

През първите 12 месеца след загубата копнежът и отричането обикновено са по-силно изразени, но постепенно намаляват. Гневът и депресивните преживявания могат да се задържат относително стабилни за известен период, докато приемането – разбирано като способност загубата да бъде включена в живота – постепенно нараства.

Между 12-ия и 24-ия месец повечето интензивни емоционални реакции отслабват, а способността човек да функционира, да намира смисъл и да инвестира в живота се увеличава. Това не означава край на тъгата или прекъсване на връзката с починалия, а по-скоро трансформация на начина, по който тази връзка се преживява.

Скръбта не е процес, който трябва да бъде „изпълнен правилно“, нито път с ясно обозначени спирки, по който всички хора вървят еднакво. Моделът на Кюблер-Рос остава важна част от историята на психологията и има своето място като ориентир, но когато се използва буквално и без критичен контекст, той може да се превърне в допълнителна тежест за опечалените.

Съвременната наука и терапевтична практика ни предлагат по-дълбок и по-човешки поглед: скръбта е движение, а не схема; връзка, а не етап; процес на преобразуване, а не на „приключване“.

Надеждата не е в това болката напълно да изчезне, а в това човек постепенно да открие начин да живее с нея – с повече мекота към себе си, с уважение към собственото си темпо и с доверие, че дори след най-голямата загуба животът може отново да носи смисъл. Скръбта е израз на връзка, а връзките, които имат значение, не приключват – те се преобразуват.

Да знаеш повече може да помогне!

Ваша,

Тоска Власева.